Във времена, когато разделите са повече от събиранията, дългите връзки- рядкост, а браковете над 10 години почти екзотика е истинска предизвикателство да срещнеш човек, посветил се на любимия и пазещ ревностно паметта му повече от две десетилетия.
Във времена когато любовта често става разменна монета, а взаимоотношенията между двойките не рядко служат за евтина реклама е разказът на Веска Негованска звучи като свален от кинолента.
Тя е приела не само името на съпруга си, но и популярният му псевдоним. Жертвала е собствените си артистични заложби за благото на семейството. Не се притеснява да нарече поетичната си рожба „Жената на художника” Твърди, че няма нищо по-естествено от това да показва платната на талантливия си любим и с лекота разказва за най-интимната част от взаимоотношенията им
- Казват, че е ужасно трудно да подредиш изложба, когато авторът липсва. Вие го правите няколко пъти. Предстои Ви отново
- Не ми е трудно. Защото авторът е моята половинка. Аз съм била свидетел на раждането на картините му. Заедно сме обсъждали идеите, само дето ръката не съм държала, докато рисува. Първият зрител, първият коментар на творбите е моят. Хич не е трудно. Просто едната половинка липсва, другата страда и се стреми да запази спомена. Това е.
- Помните ли първата среща?
- Разбира се, Бях на 15. Видях го в коридора на училище „Юрий Гагарин”. Аз тичайки, той слизайки по стълбите Впечатлха ме сините му очи. След месец съдбата ми направи среща на екскурзия в Копривщица. Кокетничех. Бях палава ходех по мостчето на реката, той ме дръпна с думите „Щеше да паднеш, аз те спасих”. Взе ми шалчето и каза „ще спя с шалчето”, отвърнах „ако искаш спи и с якето” След екскурзията се случи любовта ни. Докато чакам автобуса за вкъщи седнахме в една сладкарничка. Пихме боза и много си приказвахме. Тогава разбрах, че това е моят човек. Всъщност пораснахме заедно. Оформихме характерите си заедно
- Животът Ви не е бил лек- Да Животът ни беше труден. Сашо е тормозен заради свой дядо. Знаете времената бяха такива. Картините му не бяха сред препоръчваните от партията, следователно не бяха и откупувани.
Аз също рисувах. Но спрях, за да може той да го прави. Наложи се аз да работя, за да издържам семейството.
Сашо има една откупка. Иронията е, че картината е купена от ЦК на партията. Принципно откупките ставаха по препоръка на местните партийци, в този ден, обаче хората от София просто са влезли в галерията и са маркирали картини за откупка. Местните не са посмели ли да им се противопоставят, та така натюрморт на Сашо се оказа откупен. Представлява: хляб със забоден войнишки нож, лампа и прозорец. За жалост я имам само на снимка в вестник
Между другото картината е отхвърляна на няколко изложби.
- Как се отразяваше това на Вас, на семейството?
- Аз бях приела фактите. Никой друг не знаеше. Пазехме го в тайна По тази причина се въздържахме да имаме дете. На по-късен етап осиновихме дъщеря си. Всъщност обещанието да бъдем родители по този начин си дадохме като младежи, когато попаднахме в социален дом. Толкова ни впечатлиха дечицата там и си обещахме когато станем семейство да осиновим дете. Така и стана. Имам най- прекрасната дъщеря на света. Тя ме дари с най-прекрасната внучка
- Вие сте жертвала себе си и собствения си талант. Сама сте се поставила в подчинено положение. В някаква зависимост
- Не, не е така. Всъщност всичко зависеше от мен.
- Как не е. Приела сте даже псевдонима
- Та това си беше естествено. Имаше период в който това беше документално. При последната смяна на личната карта не го оставих, заради натрупването на имена. Пък и така или иначе всички ме знаят като Негованска
- Продължавате да твърдите, че не е зависимост и подчинение, но единствената Ви книга носи заглавието „Жената на художника”
- Оооо, това беше решение на редакторката. Хич не съм го мислила, приех с удоволствие. Стиховете там са лични. Те са за лична употреба, за най-близките. Издадох ги по настояване на приятелка. Нямат публичност
- Как се раждат стиховете Ви? Кое ги провокира?
Раждат се от болката, от страданието и от любовта. Сашо казваше: „Когато ти е весело си на бира и кебапчета, когато ти е тъжно пишеш или рисуваш”
.JPG)
- Споменахте дъщеря си. Как реагира тя, когато решихте да дарите архива?
- Прие го.Тя е убедена, че онова, което съм решила е за добро и в името на нейния тате. Времената се менят и съхраняването е трудно. Децата си дават сметка за това. Към решението ме подтикна приятелка, а служителите на архива успяха да спечелят доверието ми. Освен това не си представяйте, че съм дала всичко. Разбира се, че съм оставила неща и за нас
.jpg)
- Онова, което ме впечатли, е че сте дала любовната си кореспонденция
- Ами иначе картината на живота на Сашо не би била пълна. За мен разказът за Александър е само любов. Всичко сме правили с любов Животът ни е бил любов. Защо да не го направя. Навремето комуникирехме с писма. Такова беше времето. Някои дори имат мото /нещо, прочетено, което ме е впечатлило/ Това беше начинът да изкажа любовта, възхищението или разочарованието си.
- Не Ви ли притеснява, че времената са различни, нравите- също?
-Не. В тези писма има обич. Такива са били контактите между нас. Мисля, че изграждат истинския му образ
Всъщност. Не любовната ни кореспонденция е най-любопитното и най-личното. . Всичко, пред което беше изправен Сашо се отразяваше на душевния му мир.. Най- съкровеното е неговата изповед за живота, която той написа по настояване на доктор Класанов /известен психиатър/. Сашо описа живота си и чувствата си, това го спаси. Ето кое е най-личното, оставено в архива.
- Предстои поредната негова изложба, която Вие ще подредите. Какво искате да кажете на хората?
- Аз ли...не, аз, авторът е казал всичко Аз просто помагам да се надникне в творчеството му, защото мисля, че във времето, в което живеем има нужда от това Мисля, че днешното време много прилича и с насилието и с любовта и с изоставените къщи и хора на онова, в което Сашо рисуваше
- Има ли нещо, което би Ви накарало да се разделите или да продадете картина и какво е то?
- Ами има да. Човекът, който я иска. На една от последните изложби организаторката искаше да сложа цени. Отказах. За мен важен е човекът, който проявява интерес. Искам да видя човекът. Искам да знам къде ще отиде картината. Тя е като едно от децата ми Не мога да го дам на всеки. Не е до цена. Последно се разделих с картини, които вече са притежание, на една дама, живееща в Америка и на предишния зам.кмет на Перник Севделина Ковачева. Случи се на изложба в столицата. Не го правя често
Въпросите зададе: Любомира Седевчева
текстът и снимките в него са предмет на авторско право