Писателката Здравка Евтимова: Писането е оръжието на слабия. Аз осъзнавам, че съм слаба

Тя е една от най-талантливите ни съгражданки. Популярна в литературните среди България и в чужбина. Носител е на множество престижни наши и световни награди, автор е на разкази и романи. Тя е една очарователна комбинация от много талант и изключителна скромност, и човечност. Тя е Здравка Евтимова.

- Много разкази сте разказала и романи пишете. Спомняте ли си първото нещо, което написахте?

-  Беше в първи-втори клас, беше кратко и приличаше на приказка. Баща ми, лека му пръст, обичаше да ме предизвиква. Може би го е правил за да се отърве от моите въпроси. Един ден каза: я ми разкажи нещо. Аз му разказах. Той отново, за да си почива, защото много работеше, каза  напиши го. Написах го ръкописно. Както ни бяха учили в училище.
Онова, за което си спомням с огромно вълнение, беше написано на пишеща машина, която майка ми донесе от работата си.  Била съм 10-12 годишна. Написах разказ. Тогава усетих магията. Усещането, да пишеш на машина, беше различно. По-късно, когато  бях на 17, си купих своя машина. Парите за нея бях изработила с бране на зрял боб. Плащаха десетина стотинки за кофа. Толкова много кофи бях набрала, че си купих пишеща машина. Сега тя има много сантиментална стойност за мен. Пазя я, още.

– А първото признание?
– Дойде от Станка Пенчева. Беше редактор в издателство Отечество. Тя харесваше разказите ми и се отнасяше много добре към мен. Веднъж ме благослови като каза: така да  пишеш, че един ден светът да научи за теб.

-  И света научи.
– Е, не е научил, нека бъдем реалисти. Опитвам да публикувам в различни страни. Това е.

- Имате много награди и тук в България, и в чужбина. Важни ли са Ви?

- Има  много големи писатели, които не са получавали награди. Моето отношение е двукомпонентно. Давам си сметка, че често наградата е плод на конюнктура или резултат на познанства. Може да се намеси и политически елемент.
От друга страна радвам им се, високо ги ценя, защото моите награди са борба. Има една английска поговорка: “Нищо не води към успех, както вече постигнатия успех”
Печеленето или не печеленето на награди е много в страни от писането. А то- писането  е важното.

- Голяма част от героите Ви изглеждат като прототипи на реални личности. Случвало ли се е някой да се разпознае?

- Героите ми носят част от живи хора. Някоя дума, някоя фраза черта на лице, чувство, което съм изпитала, когато съм видяла даден човек. Те не са съществуващ образ- изцяло. Може би имаше един единствен път. Случи се, човек да се разпознае. Аз побързах да опровергая това. Казах, че не е той, въпреки че беше.
- Защо го направихте?

- Защото …. ./ мисли /
- Мислите, че не е етично или …?!
- Ооо, не… аз не съм го назовала поименно. Просто това беше човек, който дълго време се беше отнасял по един не особено приятен начин към мен. Това е минало. Простила съм, но явно не съм забравила, след като съм го претворила.
- От какво се ражда един Ваш разказ?

-Често ме питат за това. Не знам. От всичко, от дума, от фраза, от лице, което виждам и си го представям в някаква ситуация. Например чух Ивета Златарева, която преподава в Софийския университет да казва, че има племенник Виктор, но го наричат Вилнейко. Чувайки Вилнейко и така … /”Вилнейко” е разказ на Здравка Евтимова/

– Знаете ли предварително края?
- Никога. Никога. Когато съм знаела края или съм правила план, никога не се е получавал. Разказът е като човек, както на човек не можеш да заповядваш, защото ако го направиш, той ще се бори срещу това. Така е и с разказа, ако му заповядаш просто няма да се роди или ще се роди мъртъв. Истинските разказа са като живота. Не можеш да му заповядваш, можеш просто да го живееш.

- Било ли е писането някога бягство, за Вас?

-  Не го наричам бягство. Писането е оръжието на слабия. Аз много добре осъзнавам, че съм слаба, че не мога да се боря срещу световната несправедливост, срещу бедността. Това ме кара да се срамувам от себе си. Но силите са ми изключително ограничени. Така усещам, че е невъзможно човек да се противопостави, всъщност вътре в себе си се противопоставям, което означава че съм жива, че съм човек, че имам характер. Човекът когато в себе си се бунтува, дори да изглежда уморен и смачкан, той ще надделее. Това ми дава сили за писане.

- Вярвате в хората?

- Абсолютно. Когато човек отива на лекар търси най-добрия, когато ремонтира нещо в къщи пак търси най-добрия, когато иска хляб- също търси най-добрия.
Добрия става такъв благодарение на това, че не търси връзки. Те убиват таланта таланта. Никога не съм разчитала на тези неща.

- За какво мечтаете?

-  Мечтата ми е да бъдем здрави всички: аз, семейството ми, приятелите ми, перничани и всички хора. Искам здравето да бъде основата над която ще надграждаме. Знаете ли моята дъщеря е перничанка, зет ми също и всички казват, че имаме едно малко винкелче. Синът ми е сгоден за перничанка, също. Надявам се винкелите да се множим.

Въпросите зададе: Л. Седевчева