Трети ден след зловещите атентати в Париж, взели живота и ранили стотици и извън анализите на специалисти по международни отношения и сигурност и още по- далеч от типично нашенското партизиране на трагедията, кой колко плакал и защо, днешният ден постави един много по-важен въпрос- този за реакциите ни при трагедии и главно след тях.
За вълната от съпричастност, заляла страната ни, тръбят по телевизията.Хиляди споделиха знамена или промениха профилните си снимки в социалната мрежа. Далеч от екрана, съпричастност всъщност няма. Това показа не случайно, случайното съвпадение на кървавата баня в Париж и един ден, в който от години в цял свят, и в България се почита паметта на загиналите в катастрофи. Днес в храма лъсна ужасната истина. Съпричастност няма, нито към загиналите във Франция и семействата им, защото във възпоменателните служби беше почетена и тяхната памет и този факт беше оповестен предварително, нито към нашенците, към българите загинали по пътищата на родината, нито към мъката на близките им. В централния храм на Перник имаше 15-20 човека: организаторите и няколко семейства с личната си болка. Малко перничани запалиха свещичка в памет на жертвите на катастрофи и на загиналите в Париж /снимки/
Дано да греша, но не вярвам положението да е било по-различно и в другите храмове.
Съпричастност ли … просто няма такава. Няма и благодарност без значение дали към Бог, съдба или случайност заради разминалите ни се болката: физическа или емоционална, които изпитват жертвите на войната по пътищата.
Във война сме, и колкото по-бързо го осъзнаем, толкова по-добре, каза някой от хилядите коментиращи парижките атентати. Във война сме и със самите себе си. Във война сме, но не само в тази с терористите, във война сме със самите себе си, със загубената си човешка природа, с упадъчната ни ценностна система. Ако не го осъзнаем много бързо, нито една война няма да ни погуби, просто ще се самозатрием.
Л. Седевчева