Източник на снимката: internet Удивителна е човешката памет. Избира си какво да съхранява и какво не, но някои впечатления са толкова силни, че оказва се са неподвластни на времето.
Нощта преди 5 години, на 22 май 2012 беше като в ... холивудска продукция за края на света. Актьори обаче нямаше, участвахме всички ние: по пижами, боси, но с якета, майки прегърнали малките си деца, полуголи и увити в одеяла, възрастни хора- адски объркани. Тъмно, леко хладно и проръмяващо, колкото за да допълни атмосферата. Никаква адекватна информация за това, какво точно и къде се случва. Всъщност какво и къде не бяха въпросите, близкото бъдеще и евентуалните опасности биеха тревожно в съзнанието на всеки поотделно и на всички заедно. Скоро се появиха и хора масово, бягащи в различни посоки, заради нелеп слух, свързан с язовир Студена. С една дума- ужас сред който не е трудно да се поддадеш на общата паника и психоза.
След това … градът стана странно тих и пуст. Притихнал и почти призрачен. Мрачно, дъждът се лееше тихо. Небето беше е сиво и сякаш е слязло до земята, захлупило я беше. Срутени покриви, паднали комини, разрушени къщи, блокове с пукнатини и с лек наклон, на които скоро никой нямаше да обръща внимание. Всичко това плюс ужас в очите на хората.
За няколко часа, народът осъзна колко е мъничък и безсилен пред мощта на природните стихии. Това осъзнаване обаче трая кратко. Алчността, грубостта и лошотията се проявиха още с първото разпределяне на помощи. Взеха ги … тези, които “трябваше”
В следващите дни… кой ли не се упражни върху изтерзаната психика на хората. Появиха се врачки, баячки, и прочие антураж с апокалиптични прогнози, даже и датичките им бяха предвидили. Разни никому неизвестни професори също се упражняваха гонейки своите пет минути телевизионна слава с поредната идиотия, на която даже бяха намерили научно обяснение. Никой от тези “знаещи” капацитети не си даваше сметка колко е страшно онова, което става в душите и психиката на хората. Перник беше обезлюден, хората спяха по колите си, а малкото ентусиасти, които бяха останали в града и се опитвахме да си вдъхнат кураж, да имитират, че се връщат към нормалния ритъм на живота, да правият обичайните неща, да вярват, че най-лошото е останало зад гърба им!
После, после животът бавно и полека наистина тръгна в обичайния си ритъм. Всеки се бори и възстанови, доколкото му е възможно материалното. Някои все още живеят: смело или безрасъдно в рушащи се сгради. Никой не е в състояние да каже има ли и ако има, колко от тях наистина са опасни.
Бедствието остана зад гърба ни. Вече е само лош спомен. Истински удивителното е, че на нищо не ни научи. Животът продължи по стария си начин в гонене на материалното, с онази специфика на взаимоотношенията, която вади най-лошото от човешката природа, с убийствата, със заплахите, с бясната надпревара по пътищата.
Дано природата не ни напомня никога вече колко безсмислено е всичкото това
Любомира Седевчева